Зефир

Препускаше лудешки в житата, по пътя, от лунна светлина огрян. Сребърната пътека виждаше дори с бялото на очите си и нея тъпчеше. Абаносово черната му козина беше като от дъждовни капки напръскана- ситни струйчици пот се стичаха по жилавото му тяло, но той не ги усещаше. Бягаше ли, бягаше…

Дивни картини се рееха пред очите му, мозъкът му се връщаше все по-назад, летеше към далечни земи, към магически места, към вълшебства с мирис на сено, към митични четириноги събратя, към омайни свободни пространства. И го мамеше непозната светлина на хоризонта. Само тя бе видна в чудната, тиха, тъмна нощ, само тя и лунният лъч. Заради нея се бореше с буйния вятър, към нея се пришпорваше и нея копнееше. И не чуваше как лекичко писукат тъпканите от грациозните му крака, обути в стоманени пантофи, крехки цветя. Протестираха напразно, не можеше порива си да спре, по-силен бе от него, а и не му се водеше мъничка, импровизирана битка точно сега. Имаше цел и посока, а нямаше мисъл. Морно бе бялото му чело, изживял бе неописуеми мигове и отиваше към зенита си, далече, там, в светлината, без идеи, без натежали чувства, имаше само смирение и въздух в гърдите му.

А беше време, в което той бе властелин. Някога, там, в миналите дни, Зефир бе възхваляван от двукраките, обект на стотици блянове, едно полубожество, полужребец, полудух. Като че от древна легенда бе излязъл, гален от невидима елфическа ръка, красива недостижимост, магична истинност. Всеки жадуваше да се допре до обаянието му, да го докосне с връхчето на треперещите си от вълнение пръсти, да му се поклони и да си отиде разтърсен. Малцина обаче бяха щастливците. Горд, честолюбив, див и непокорен, той не признаваше човешка ласка и обич. Негова милувка беше свирещият в процепите вятър, негова любима- беззвездната нощ, негова опора- твърдата, керемидено червена земя, негов съветник и слушател- бързият планински ручей, музика за ушите му – шепотът на листата и шумът на житата…

Приличен на страстен огнен танц бе досегът му с пръстта, като в приказни ритми се гънеха краката му, така бързи и фини бяха движенията му, че чак нереална ставаше гледката. Наслада за окото, недостижимост за ръката, блян за всекиго, диво желание за притежание пораждаше. Но така и не бе покорен, никой не бе толкова ловък и изкусен да го приласкае и омае, да му отнеме свободата…

И сега поемаше път натам, накъдето го водеха мъдрите слова на собственото му сърце. Знаеше защо отива и беше вече изпълнил мечтите на горещата си натура.

И бързаше. Не чуваше туптенето на сърцето си, съмнение дращеше по стените му, но бе заключено здраво то и нямаше шанс да пробие и да го спре. Бягаше черният красавец, цял облян в дребни кристални капчици. А там, откъдето минеше, ръсеше ги и малки еделвайси никнеха. Появяваха се направо разцъфнали и оставаха такива единствено нощем, през деня и помен нямаше от тях. Чудо. Както и Зефир бе чудо.

Той и сега може да бъде видян – препуска по сребърна лунна пътека и лъчите и са му водач, а дъждовните капки – прохлада. Дневната светлина му е враг, нощта-закрилница, вихри заличават следите от копитата му, гъсти памучени мъгли го пазят, плясък на крила заглушава тропота му, а той отива все по-напред и по-далеч…

Прелестна е тази негова устременост, необяснима, неразбираема, но опияняваща. И вечно продължаваща… Като легенда!

Рая

Вижте още:

Страх от магия или магията на страха

Цветно

Уроците, от които боли, но си им благодарен

Когато любовта ви позове

Ако Животът беше пътуване с влак

Желая ти!

Когато един мъж прегръща една жена

Десетте тайни на успеха и вътрешния мир

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s