Полет в същността ми

c7408bd0b016b485fbc3d4b3913fffdc

Знаех коя съм още откакто се родих, разбирах, гледах, виждах, проумявах, анализирах, слушайки. Бях огън и пламък, буря и покой, начало и край, сега и после. Борех се със съмненията, удивявах се, попивах информацията, а вече знаех вътре в себе си. Растях, без да помня произхода си, приемах семейството и света около себе си за даденост, плачех и се радвах, говорех и пеех, учех се, а вече бях научена.

Чудех се, интересувах се, а нищо от новото не бе забележително, нищо човешко, нищо, построено от себеподобните, не ме вълнуваше, не ме караше да се будя нощем, да мисля, да потъвам и пак да изплувам. То беше така скучно, така сиво въпреки многоцветността си, така блуждаещо въпреки привидната си целенасоченост, така безумно въпреки настояването си, че е умно, пълно с познание. Плашеше ме нощта, духовете в нея, нематерията, която виждах и усещах, а не можех да кажа и дума-само плач се изтръгваше от бебешките ми уста-само плачът можеше да бъде разбран от т.нар. „големи”, не владеех тогава езика им, макар че мислех на него. Страхувах се, защото беше несрещано досега, неусещано. Помня това, помня тъмната, самотна нощ в креватчето в спалнята на дадените ми мама и татко, нощта, непрекъснато идваща- когато ги гледах мълчаливо, когато ги изучавах, докато спят.

Помня, но не всичко, само ярките впечатления, тези, които запечатвах навеки-запечатвах ги като на индигова хартия, за да си ги припомня един ден, ако се самозабравя в ритъма на модернизиращия се и така неистински свят-тогава, когато ще съм пораснала и опитваща се да оцелява, да обича, да трупа знания, които да са полезни и градивни. Помня годините след началото си тук, на земята, но съм забравила какво бях преди, откъде всъщност идвам и какво нося със себе си, за да го оставя като наследство на идващите след мен.

Знам, останало е нещо, което няма да изтръгне създаденото тук време, имам нещо, което взех, когато дойдох и ще отнеса, когато си замина. Имам себе си, имам духа, атман, Ид, Его и Супер Его и как ли не още назовавано, частица от всемира, от безкрая и великото знание за света, истината и смисъла. Имам се, но трябва да извървя пътя към себе си докрай, да разнищя всичко вътре в мен, невидимото за всички, импулса, порива, защитата, вълнението, мистерията. Аз съм непокорното същество, което иска да бяга, да търси, да стои, да се жертва, да воюва, немирното, непослушното, неподатливото на внушения, знаещото, можещото, гордото, първичното, но и толкова мъдрото, неразбраното, недооцененото, онова, лудото, дивото, което най-добре знае как да живее и какво да прави, което има готов отговор на всички въпроси, което живее, за да твори вълшебства за другите, които всъщност са истини за него. Онова с мисията, онова, което върви и оставя красиви, изваяни следи, което поучава, помага, подава ръка, за която да се заловят по-слабите, неопозналите се, нищите духом, стоящите на по-долното стъпало, онова, което може и умее, което се издига все повече, което е толкова разумно и толкова умело, така спокойно, така уравновесено и приемащо най-различни образи, поставяното в най-различни ситуации и толкова различно, съчетало в себе си илюзия и магия, красота и непоквареност, страст и жарава, усмихнатото и тъжното, жизнерадостното и уморяващото се, безкрайно можещото и изпълненото с толкова сила, толкова съвършенство, толкова чудеса. Това същество е с толкова страни, с толкова характери, толкова богато на образи и даващо толкова много примери за правилност и грешност. Толкова е богато, че всички земни съкровища не могат да го полакомят. Всичко това съм аз, всичко и още хиляди неща, съчетавам в себе си стотици лица, мога, стига да пожелая, достигам се, когато почувствам нуждата. Мисля, желая, слушам, чета, налучквам, наблюдавам внимателно, вглеждам се, дооформям представи, разбирам хората, обвинявам и оправдавам същевременно, крия се, тичам към себе си непрекъснато, недоволствам, променям нехаресваното, обричам се на постоянен растеж и извисяване и дори и да стигна докрай, пак ще вървя, докато стигна отвъд, там, където всичко свършва, за да вдъхна с пълни гърди въздуха на абсолюта, на края и там да положа глава. Да отдъхна за миг преди пак да поема по друма към други задачи, към нови предизвикателства.

Сякаш за мигове се променях, пораствах видимо и осезаемо, бях радост за очите и душата и болка за нестигналите и недокосналите ме. Оправдавах надеждите и очакванията, бях пример за подражание, недолюбвана и обичана, обект на нападки и атаки, на удари под кръста, на лицемерни, лъжовни слова. Бях наивна и добра, мила и нежна, плаха и боязлива, несигурна, неуверена и толкова готова за помощ и съпричастие, прощавах, а бях съсипвана, стисках зъби, търпеливо чаках промяната у съучениците, у случайно срещаните, у роднините, промяната, която така и не идваше, само хората, масата, мини-обществото се променяше. Разочаровах се стотици пъти, съжалявах, сълзи бликаха, но не се предавах, поемах горчивия хап и се отърсвах-нямах време за губене в самосъжаление, в планиране на отмъщение, в гняв и безразсъдство, трябваше да се стягам, да успокоявам хлипащото човече в мен, да го насърчавам да става все по-борбено, да го обучавам, да го тренирам. Пораствах твърде бързо, за да поемам адекватно върху себе си ударите под кръста, да реагирам светкавично, да вземам решения, които да са възможно най-добри за всички, решения, преодоляли бърза проверка, но незастраховани от грешки, разумни, но без обещанието да бъдат точни и на място. Спъвах се сама, без да въвличам в бурята обичаните хора, усмихвах се, когато ме раздираха стенания, бях изкована от желязо, винаги съветваща, когато губех почва под краката си, винаги насреща и винаги на път, надянала маската на самоувереността. Отказвах предложенията за съвет и помощ, когато ми бяха предлагани, за да участвам адекватно в своята битка, да поема върху крехките си плещи цялата тежест на живота, да се задълбоча в същината му и да участвам активно в него.

Нямаше начин да бъда пасивната изчакваща, да стоя с празен, блуждаещ, крехък поглед, докато някой друг решава вместо мен, докато някой друг поема руля на моя кораб, това нямаше да съм аз, нямаше да ми подхожда, нямаше да има смисъл. Пишех, когато оставах насаме със себе си, за да споделя с най-атрактивния си слушател-самата мен, не, защото нямаше да бъда разбрана от някой друг, а за да проумея дали постъпвам правилно или грешно и кое е точно определяното като грешно, разконспирирах целите на съмненията, на хлипанията, ощетявах ги, унижавах ги, подчинявах ги. Играех си със заблудите, които се домогваха до мен, смеех се с глас над глупостта и пошлостта им, срещах съмишленици и общувах пълноценно с тях, разменях мисли, усещания, трупах опит и сама опитвах, слушах ги внимателно, гледах ги с отворени широко очи, запомнях, разбирах и оценявах. Та те ми помагаха без да са ме питали и да съм ги молила, толкова полезни ми бяха и продължават да бъдат контактите с тях. Събеседвахме, смеехме се, радвахме се един на друг и жадно поглъщахме казваното. И сега се виждаме, даваме си много и не очакваме нищо в замяна, просто защото вече даваме своя принос едни за други. Така е било и ще продължава да бъде дори и след като изчезнем привидно от този свят, защото духът не умира, мъдростта и покоя остават, приливът отмива стъпките ни, но брегът и морето остават, за да нашепват на желаещите да ги чуят, за да разказват и омагьосват.

Корени съм пуснала вече, имам дом и родина, знам произхода си тук, привързала съм се със здрава, невидима нишка с кръвта от кръвта си и плътта, която съм копирала, обичам родителите си, доказалите се, проверените, издържали поставените изпитания  приятели, уважавам авторитетите, приемам до себе си интересните, неизследваните, неопознатите хора-малки богатства, лаская самолюбието им, поощрявам ги, подтиквам ги, вдъхвам им кураж, за да не се откажат никога и винаги да се стремят към себе си, за да познаят истинското, онова, ценното, което е вечно и принадлежащо единствено на тях. А за себе си какво искам? Нищо не желая да ми се дава, аз ще си набавя необходимото, жадуваното, вечно ще се стремя към него и, когато го опозная, ще го дообогатя, ще го направя така устойчиво и всепробиваемо, всепроникващо, каквото трябва да бъде. И пак пътят ми няма да свърши, защото е безкраен, безначален, продължаващ завинаги!

Рая

Вижте още:

Цветно

Уроците, от които боли, но си им благодарен

Посади ли семената на промяната в градината на своята душа?

Морето ме чака

За приятелството и любовта

Аз не съм онази майка от американската реклама

Инес Субашка: „Човекът не е роден да изживява своята посредственост, а своето величие“

Неочаквана лекота

Аз имам нужда от лудост

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s