Огнената ми плетка

Знам, че някой, по-знаещ от мен, много по-вярващ и силен… Някой, който има душа да познава доброто, да не съди и да не се сърди… Някой с очи от вятър, дето гледат надалече, чак отвъд и зад него… е написал историята на живота ми. Сложил е началото и края, после е събрал в торбичка разни подробности да направят приказката само моя и единствена: хора, думи, срещи, раздели, раздори, обичания. С две думи – тъмното и светлото. И ми е връчил торбичката. Сама да бъркам в нея, да избирам, да вадя и да пиша, да пиша, да пиша… Да живея.

Докато си мисля всичко това, си представям баба ми, която седи в кухнята и плете. Не гледа плетката, защото няма нужда. Гледа някъде през нея, гледа навътре в себе си и вероятно си мисли за своята си история. Понякога плаче, друг път бърбори, гълчи – кого и защо, само тя си знае. Бримките сякаш сами се редят една след друга и се превръщат в чудо. Баба ми, затворена между четири стени, колко ли истории е заплела… Тя не е този Някой, само прилича на картината, която въображението ми рисува.

И защо се сетих точно днес за всичко това? Сигурно, защото подреждам тазгодишната си история. Мисля какво да запазя, какво да изтрия (защото мога). Този Някой ми е дал всички права – да решавам посоките, да измислям героите и злодеите, приключенията, предизвикателствата, магиите, дал ми е дори и правото да заличавам. Е, пропуснал е да сложи в торбичката отвара за забрава, но няма нищо.

Има дни, в които не харесвам историята си. И не само заради спомените, които не мога да забравя. Има и дни, в които съм толкова горда с нея, че искам да я разкажа на целия свят. Точно заради спомените, които не мога да забравя. Когато сложа тъмното и светлото на кантара в душата си, се появява една червена нишка. Огън. И тогава започвам да плета, да слагам пайети и светещи камъчета в плетката, да наричам, да плача, да се смея. Куките на баба ми танцуват в ръцете ми и звънят. Не ми дават време да се чудя каква беше точно плетката, да се страхувам, че мога да я сбъркам, да унивам, да се отричам. Звънтенето ме разбужда от унеса ми…

И за пореден път се улавям, че плета най-красивата си плетка в най-тъжните си дни. Точно, когато най-силно ми липсва онази отвара за забрава. Редувам – бримка, сълза, бримка, усмивка, бримка, надежда… Докато куките на баба ми се превръщат в криле.

Докато отново стана толкова лека, че мога да се вдигна от земята и да направя поне една крачка.

Докато полетя.

Сашка Александрова

Вижте още:

Раждането на щастливата жена

Жената в огледалото

Кой пази душата ми?

На колене пред Живота

Времето СЕГА

Дай си време

Най-хубавата любов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s