Благодаря на розите

Вчера внезапно се почувствах като есенен лист.

През последните дни променях цвета си. А никак не обичам кафявата гама…
И да вися във въздуха не обичам, а чувствам как ще се откъсна от дървото и ще полетя. Ще падам бавно, бавно, но не, не искам да ме смачкат, а на земята ме очакваше това.
Застанах под любимия си орех. Той е стар и вечен. Всяка есен му се сърдех, заради листата, които трябваше да събирам. А днес погледнах към клоните му и видях живота си. Той всъщност беше хубав. Беше слънчев. Имаше много жълто между кафявите листа. И слънцето се смееше и никой нямаше власт над него.
В остарялата къщичка за птици нямаше никой. Но въпреки тази самотност, животът продължаваше. Как можех да се сърдя на листата, все едно да се сърдя на себе си.
Животът е прекрасен, защото мога да бъда навсякъде. В листата, в къщичката и в слънцето. И как да бъда тъжна от падането на листата. Това е част от чуден танц, а аз обичам да танцувам…
Но няма да ги снимам, защото са кафяви, а аз обичам цветовете.
Благодаря на розите!
Людмила Асенова

Вижте още:

Морето ме чака

Защо не можем да сме истински

Неочаквана лекота

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s