Кой пази душата ми?

019b836f41f75e5588ddaa2c1c273139

Чудя се понякога кой ми пази душата? Душата – онази аз, която никога не спира да живее, дори, когато на мен изобщо не ми е до живеене. Диша за мен, радва се, обяснява необяснимото в мен. Онази частица, която знае коя съм, обича ме, прави ме вълшебна, мистична, призрачна, чудата, емоционална…

Чела бях някъде, че душата на човека е видима за светците, ангелите и Бога. Нямам нищо против. Харесва ми някоя да бди над мен, макар и по този невидим начин. Нали точно с душата си се представяме пред Бога. Е, според Християнството, това става след края на земния живот, но, ако светците, ангелите и Бог, така или иначе виждат душата ми, защо изобщо да я крия.

Да я крия – не, но все пак да я защитя, че не всичките ми съседи са светци.

Непорасналото дете в мен е това, което настоява душата ми да е гола. Разбирам го. Само така се усеща всяко докосване. Детето играе с други незащитени от брони души. Но порасналата жена плаче, защото е наранена от остри думи и студени ръце. Лекува се дълго и след това облича бодлива риза за отмъщение. И отива за утеха при мъдрата старица.

Сънувах го това една вечер. Сънувах стара жена, която по душа, не по външен вид, много напомняше на двете ми баби едновременно. Тя галеше косата ми, раменете ми, гърба ми с напуканите си и грапави ръце. И макар че ръцете й бяха грапави, не оставяше белези по мен, напротив, правеше кожата ми да бъде мека като коприна. Целуваше моите ръце и нещо шепнеше. Не помня какво. Но от тогава ми е тази мисъл в главата – кой ми пази душата?

Може ли да са бабите ми, които вече са звезди? Или е мъдрата старица в мен, която умее всичко да излекува?

Да, баба ми е. Онази прастара жена, без име и без конкретно лице, баба ми, която е първата ми клетка, началото на всички жени преди мен. С нея се чувствам спокойна, мъдра и честна. Сега вече съм спокойна и за душата си. Тя може да лудува, да тича боса през локвите, да влиза в морето напълно гола и да пуска в себе си всяка вълна. Но вечер, когато е уморена и заситена, тя се връща у дома, където е уютно, топло и ухае на обич. У дома – при мен.

Сашка Александрова

Вижте още:

Какво научих от тази година

Раждането на щастливата жена

Жената в огледалото

На колене пред Живота

Най-хубавата любов

Чарът на дребните неща

Съдбата има думата

Имам нужда от себе си

Промяната не е война, а влюбване в себе си

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s