„Има огромно значение дали ще почукаш, за да ти отворят врата, дали ще успееш да намериш ключа за нея или ще разбиваш бетонни стени”

Има жени, които вдъхновяват с присъствието си, с енергията, която излъчват. Преди време бях написала статия за красотата на жените над 40 – „Да бъдеш красива на 20 е дар, да бъдеш красива над 40 е вътрешна победа”. Мисля, че зад такава красота стоят интелигентност, отворен ум, неспирен стремеж към усъвършенстване и самопознание и най-вече добро сърце. Може за някои хора това да прозвучи старомодно, но всъщност е самата истина. След определена възраст характерът наистина се изписва на лицето на човека. Красотата сама по себе си буди възхищение заради красивите форми и пропорции, но само срещата с онези жени, при които формата отвън е изпълнена с качествено съдържание отвътре, ти дава усещане за смисъл, за наситеност и плътност. Избрах да потърся Калина Стефанова, водещата на предаването „Еко и леко” по радио FM+ и „Шоуто на блондинките“ по радио Fresh!, именно защото я разпознах като една от тези жени, контактът с които те обогатява. Вижте за какво си поговорихме с нея.

  • Калина, чувстваш ли,че имаш мисия тук, на Земята?

Да. Моята мисия е да съм мост. И преводач на любовта. Всичко е любов. Но ако не я усещаме, значи сме загубили чувствителността си към нея. Аз съм мост, чрез който хората се свързват. Затова и работя в медия.

  • Кога разбра, че искаш да си радио водеща? Имаше ли някакви знаци, подсказващи, че това е твоят път?

Никога медията не е била самоцел за мен. Не съм амбициозен човек. Не смятам, че трябва да събаряш стени, за да стигнеш до някаква цел. Като дете свирих на пиано. След това танцувах балет, но знаех, че това не са моите неща. Исках да открия онова, в което ще се чувствам себе си. Исках да се чувствам лека, ефирна, да преминавам през живота с грация. Това е моето усещане за мен самата. Сякаш някога съм била снежинка.

Когато настъпи моментът да избера какво да кандидатствам, заедно с родителите ми решихме, че „Кукловодство” би било подходящо за мен. И кандидатсвах в НАТФИЗ. Ако искаш да разбереш дали си на правилния път, наистина е важно да забелязваш знаците. Например, на мен ми се е случвало в един период да намирам много неща, ей-така, както си се разхождам. Намирах пари, а веднъж и часовник. И реших, че нещо, някаква непозната за мен сила, ми подсказва, че съм на верния път. Подкрепя ме в това, което правя в момента. А когато се занимаваш с твоето си нещо и ти се случва нещо добро, то това е хубаво и за всички около теб. Защото всички сме свързани.

Станах радио водеща „случайно”, въпреки че няма случайни неща. Просто една моя колежка, която работеше в радио, ѝ се наложи да отсъства и ме помоли да я заместя като водеща на предаването. Аз се съгласих. Получи се много добре. Харесаха ме и така започна пътят ми в медиите. Когато избираш професията си, трябва да се запиташ дали искаш да се занимаваш с това, само защото си много добър в него или защото то те зарежда и развива. Има случаи, в които човек може да има уменията за дадена работа, но тя да го изхабява, да не се отразява добре нито на него, нито на хората около него.

От друга страна, ако имам план за това как трябва да се развие някаква ситуация в живота ми и се случи нещо да обърка плановете ми, се опитвам да анализирам ситуацията, за да разбера дали това, което изглежда на пръв поглед като грешка и проблем, не е в крайна сметка по-добрият вариант. Наистина е важно да си задаваме въпроси и да сме наблюдателни.

  • Какви са най-ценните неща, които си научила досега за човешките отношения?

Научила съм, че е важно хората да говорят без страх. Да могат да вадят истинския себе си пред другите. Само по този начин могат да получават реална обратна връзка от другите, а не лъжовна и фалшива.

Друго, което съм научила е, че е много ценно хората да достигат до дълбочината на разговора. Вярвам силно в медиацията, в сътрудничеството за намиране на общ път.

Смятам, че ние не си принадлежим един на друг. Дори и детето ми не ми принадлежи. Не подкрепям и идеята за саможертвите. Не бих правила жертви дори и в името на връзката с детето ми. Това, което е важно според мен, е дали в отношенията ти с даден човек взаимно се зареждате с енергия или се източвате. Понякога е по-добре да обичате дистанционно, ако когато сте заедно с близък човек (роднина, дете, майка), се чувствате сякаш не можете да бъдете истински себе си.

  • Какво е отношението ти към ревността и завистта?

Приемам ревността като знак, че трябва да задам на себе си няколко важни въпроса. Единият е: „Харесвам ли себе си по този начин?” Ние не сме ревниви по характер, а по-скоро всеки човек изкарва навън нещо различно от нас самите. Избираме хората около себе си заради това, че те утвърждават в нас нещо, което ние самите искаме да утвърдим в себе си. По тази причина е важно да си зададем въпроса дали тази връзка е подходяща за нас, ако това, което ние сме в нея, не ни харесва. От друга страна, добре е да си зададем и въпроса: „Аз избирам ли да съм ревнива?” Както избираме дали да бъдем или да не бъдем лъжци, крадци и т.н., така можем да изберем и дали да сме ревниви или не. А по отношение на завистта, смятам, че щом нещо не ни е дадено, това означава, че Вселената ни пази от това, което не е за нас на този етап от живота. Може би още не сме готови за него или пък въобще не ни е нужно. Не трябва да вървим по външната линия – какво другите очакват от нас или какво се смята за престижно. Когато поемеш отговорността за собствените си избори, тогава завистта става излишна. Когато разбереш, че си избрал да имаш или правиш едно нещо вместо друго, защото първото ти е било по-важно, тогава няма защо да завиждаш на тези, които са избрали второто.

  • Дали е възможно двама души да променят отношенията си към добро?

Да, вярвам в промяната, но само ако и двамата я искат и се стремят към нея. Зависи от вътрешната ви готовност да направите необходимите стъпки, за да извървите пътя един към друг.

  • Как разбираш кога да започнеш да правиш повече усилия за постигането на нещо, което искаш да имаш в живота си и кога трябва да приемеш, че то не е за теб и да избереш друг път?

Когато нещо не се случва леко в живота ти е важно да се запиташ дали това нещо е за теб. Но от друга страна, ако искаш да се разширяваш, трябва да преодоляваш някои свои ограничения и да навлизаш в непознати територии. Но има огромно значение дали ще почукаш, за да ти отворят врата, дали ще успееш да намериш ключа за нея или ще разбиваш бетонни стени. Докато се опитваш да постигнеш нещо с усилия, запитай се: „Това кара ли ме да се чувствам жив? Утвърждава ли здравето ми? Вдъхновява ли ме?” Отговорите на тези въпроси ще ти помогнат да разбереш дали това, към което се стремиш, си струва усилията.

  • Какво правиш за личностното си развитие?

Когато нещо ми се случи, се опитвам да не го осъждам като красиво или грозно. Задавам си въпроса: „Какво ми носи това?” Ако още не съм открила отговора, оставам в нещото, докато той се появи.

Търся ценната за мен информация, дори и да е колкото грахово зрънце, във всичко – филми, книги, разговорите ми с хората. Дори и да реша да не догледам целия филм или да не дочета книгата, се опитвам да открия кое ще ми бъде от полза във всяко нещо, което се е изпречило на пътя ми и съм решила да му отделя от времето си.

Ние сме създатели на съдбата си, но в същото време не сме контролен орган. Важно е да мислиш позитивно, но това не означава да виждаш реалността само частично. Трябва да можеш да виждаш и плюсовете, и минусите на една ситуация и да ги приемеш и двете. След това да решиш дали искаш да ги използваш за някаква конструктивна цел в живота си. Да приемеш, че има причинно-следствена връзка за нещата и щом нещо съществува, значи има някаква причина за съществуването му.

Доверявам се на вътрешното си усещане за това кой или какво в дадения етап от живота ми да бъде източникът ми на знания и стимул за развитието ми. Може да са книги, уъркшопи, дори надписи по билбордове. Всичко би могло да ми даде отговор на важен въпрос, ако аз съм отворена за това да виждам знаците по пътя си. Вадим Зеланд казва, че някои виждат важната за тях информация в заобикалящия ги свят, защото са настроени на тази честота. Умът ни може да ни бъде добър партньор, ако го научим как да ни служи. Това, което съм научила за начина, по който мозъкът ни усвоява и интегрира нови неща е, че първата стъпка е да наливаме в него нужната ни информация, но след това трябва да му осигурим време за обработване на тази информация, „инкубационен период”, в който временно спираме да наливаме информация. Третият етап е практикуването на вече интегрираните знания. Много хора не си дават време за интегриране на новата информация и се стремят постоянно да наливат още и още. Пристрастяват се към посещаването на семинари и уъркшопи, защото им харесва временното състояние на спокойствие, което получават докато са в безопасната среда на уъркшопа, но след като той приключи, не успяват да интегрират полученото знание в ежедневието си.

Вярвам, че не трябва да напъвам прекалено много това, което искам да се случи в живота ми, а просто да си го разреша да ми се случи. Миговете ми на щастие са тези, в които осъзнавам, че това, което ми се случва е нещо, което съм си възнамерила преди време и си кажа: „Аха, спомням си кога си пожелах това.”

Избирам за себе си да живея с любопитство, да съм смела и да се доверявам на вътрешната си мъдрост.

 

  • Кои са най-смелите ти решения и постъпки?

Ами всяка. Реално погледнато, всяка една постъпка изисква смелост. Всяко едно решение определя по-нататъшната стъпка. От една страна, разбирам колко отговорно е всяко мое решение. От друга – знам, че пътищата са много и просто сега избирам един от тях. В този смисъл мога да кажа и обратното – че въобще не се изисква кой знае каква смелост. Иначе, ако трябва по-фактологично да ги погледна нещата, вероятно е било смелост да се откажа от пианото и да се захвана с балет, да кандидатствам в НАТФИЗ, тогава, когато бях едно момиче от провинцията, неговорещо дори и твърд български език и без никой зад гърба си, а бяха времена, в които всичко ставаше с връзки. Вероятно беше и смелост и това, че завърших с отличие кукловодството и актьорското, а реших да не се занимавам с театър. Било е смелост и да вляза в национален ефир. Кой съм аз да говоря на толкова много хора? (през смях). Било е смелост да се оженя, да родя детето си, да се разведа. Смелост е всяка една нова връзка и всяка една раздяла, която е последвала. Не знам, всичко е смелост. Смелост е дори и това, че го споделям всички тези неща в момента в това интервю. И в същото време какво толкова? Важно е човек да не се взима чак пък толкова на сериозно.

  • Какво още искаш да научиш от живота и да направиш през тази година?

О, аз съм човек, който никак не крои планове. В същото време съм пълна с много листчета и много задачки. Винаги имам един списък със задачките за деня. Има едно много добро упражнение за всеки човек, който иска да намали стреса в себе си и в същото време да свърши някаква работа и да бъде ефективен. Споделям го: изготвяш си един лист със задачките, които можеш да направиш само днес и един лист с онези задачи, които по принцип искаш да направиш. На първия списък пишеш „Задачите за мен”, а на вторият списък „ Това са задачите за Вселената”. Вторият списък забравяш някъде. Бъдете спокойни. След време, ако го намерите, всичко това ще се окаже разрешено и изпълнено. Така че, планове нямам, а задачи – много. Движа се напред стъпка по стъпка. И в интерес на истината, винаги, когато се обърна назад, виждам кооолко много съм се придвижила напред. През тази година просто ще запазя радостта да бъда със себе си, да слушам вътрешния си глас, да бъда позволяваща, да бъда отворена, да бъда приемаща, да бъда даваща. Всъщност единствената ми най-важна задачка е да бъда това, което съм.

  • Кои са твоите книги-учители? Кои филми и постановки са оставили трайно впечатление у теб?

Всичко е наш учител. Въпреки това, ще откроя някои, които изскачат в съзнанието ми в разговори с хора и които именно заради това, разбирам, че са оставили следа в мен. Сред постановките бих отличила „Хамлет” на режисьора Иван Добчев в Хасковския театър. Впечатли ме, защото ми помогна да си дам сметка каква е разликата между това да си циничен и това да си просто дързък и смел. Срещнах се със свободата да бъдеш себе си и да имаш свой поглед върху нещата. Това беше нещото, което режисьорът показваше чрез постановката и което мен лично ме окрили и ми даде сили да продължа напред.

Филмът „Вчера” ми даде важни уроци още, когато бях малка. Когато човек е на прага между две различни епохи в страната, в която се е родил, е много важно да се почувства подкрепен и да види, че и други хора се осмеляват да разперват криле. Този филм ми донесе и вдъхновение. Хубавото е, че чрез такива филми се учим да разпознаваме какво е вдъхновение, какво е алчност, суета или егоизъм. Точно, когато се докосваме до такива съществени филми, се учим да опознаваме и наблюдаваме себе си.

Друг такъв впечатляващ за мен филм е „Сблъсъци”. В него виждаме, че този, който днес те унижава или наранява, може да се окаже единственият ти спасител и приятел утре. И научаваме колко е важно човек да живее в мига и да умее да прощава. Да живее без да е обременен от товарите на миналото.

  • Как се грижиш за себе си, за красотата и здравето си?

Предполагам, че имам даденостите на добрия генетичен материал, но и много неща съм правела за себе си през годините. Мога понякога да оценя, че имам красиво тяло, красиво лице, красива коса и ръце и вярвам, че душата ми е избрала това тяло и това лице неслучайно. Това е голямо предизвикателство. Красотата е свързана на пръв поглед с егото – помага ни да намерим желаната работа, да получим желания партньор, да спечелим слава и похвали. Но от друга страна, красотата е отговорност, когато ти имаш нещо, което да кажеш на хората около теб. Толкова хора са обърнали поглед към теб, защото има нещо да се случва между вас, някакъв обмен. И преди време си казах сама на себе си – може би изглеждам добре, не толкова, за да бъда видяна, а за да бъда чута и дълбоко в себе си, знам, че е така.

Иначе, много отдавна се грижа за себе си. Още когато бях малка, бях записана на класически балет и съм убедена, че това се е отразило много на всяка една моя клетка. Спортувам. В миналото повече, сега по-малко. Мускулите ми вече имат памет как да изглеждат и понякога много малко им трябва да ги подбутнеш. Истината е, че не се скъсвам от усилия да бъда в точно конкретна форма. Не се храня строго определено и не спортувам в някакъв стриктен режим. Но и не се изоставям. Понякога качвам малко килограми, след това влизам в по-добра форма. Понякога спортувам повече, понякога си давам повече почивка. С годините се научих да слушам тялото си. То е голямо изпитание за мен. Понякога ме изненадва. В тези моменти се питам какво ми казва. Наблюдавам суетата си, наблюдавам егото си и кое е най-важното в живота ми в момента. Приемам тялото си като част от цялото ми същество и с любопитство опознавам всяка част от съществото си. С любопитство живея живота си. Грижа се за тялото си като за мой дом и част от тази грижа са йога, фитнес, повечко растителна храна и достатъчно количество вода. Не вярвам в строгите формули и смятам, че човек сам трябва да опознае себе си и да открие кое за него е добре. За едни хора месото е добро, за други пък точно това трябва да се спре.

Беше ми много приятно! Пожелавам успех на абсолютно всички по пътя към себе си. Накрая ще ви подаря една моя любима мисъл и тя е: „Ако искаш да стигнеш до мен, тръгни към себе си!”

Чао!

Интервюто изготви: Мария Димитрова

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s