На колене пред Живота

И мен животът ме е поставял на колене. Даже два пъти. А може и повече пъти да са били, но тези ми две падания, са най-болезнените. Първия път се изправих лесно, защото имах надежда. Втория път…
Още се изправям.
Преди десетина дни вървях по заледения тротоар и точно, когато си мислех, че съм в безопасност, паднах. На колене, разбира се. Разсеях се нещо и изгубих от поглед малките квадратчета светлина по земята, които вече се бяха разтопили и по които стъпвах все едно играех на дама. Скъсах си дънките, две седмици ходих с рани и охках всеки път, щом трябваше да подвия крак и да се подпра на коленете си. Раните загоряха, коричките се обелиха, но болката от падането още я усещам. В ума си. И това усещане, което остана като спомен за нещо неизлекувано, незабравено и непростено, не ми дава мира.

Защото досега все съм си мислила, че да коленичиш е унизително, срамно, пораженческо и си е направо самопредателство. Като прибавим и това, че винаги се намира някой да те посочи с пръст, че да те видят всички, друг – да ти обясни, че падането сам си си го заслужил, трети – да ти подаде ръка, но така, че после цял живот да му останеш длъжен… Затова изправянето е толкова трудно и още по-мъчително от самото падане.

Обаче!
Аз съм заставала на колене пред хора, които обичам, за да им засвидетелствам уважението си. За да почета паметта на близък или приятел, поел към вечността. Пред Бог, когато съм нямала думи.
Защо тогава да съм на колене пред Живота ми е толкова трудно! Особено пред онази част от него – непредсказуемата, неуправляемата, мистичната. Онази част, която винаги ще бъде по-голяма от мен!
О, това е прекрасно!

Да съм на колене пред Живота, защото му се възхищавам, обичам го, уважавам го, почитам го и съм готова да го следвам. Сега вече падането не ми изглежда толкова унизително и непростимо. Така вече и ставането е не просто изпълзяване обратно, а доказателство за сила.

Нямам представа още колко пъти онази непредсказуема, неуправляема и мистична сила на Живота ще ме повали. Досегаема съм и падам. Понякога ще е лошо и болезнено и да си затварям очите пред тази истина, е все едно да подменям собствената си история. Но понякога ще съм на колене от възхищение. И тогава нищо не ме спира да се радвам, да танцувам и да признавам, че съм по-малката.

Ето така си представям смелостта в живеенето от тук нататък.

Сашка Александрова

Вижте още:

Какво научих от тази година

Раждането на щастливата жена

Жената в огледалото

Дай си време

Най-хубавата любов

Чарът на дребните неща

Съдбата има думата

Имам нужда от себе си

Промяната не е война, а влюбване в себе си

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s