Те трите

a1b50029d29c63242481e5c16319d5a9

Милена изправи уморения си гръб и разтърка очи. Оставаха ѝ няколко тетрадки. Едно изречение, написано от дете препрати мислите ѝ в друга посока. Пред очите ѝ изплува лицето на осемгодишната ѝ дъщеря. Косите ѝ, прави и руси, се спускаха край нежното ѝ издължено личице, на което се открояваха огромни, синьо-зелени, изразителни очи, толкова, че можеше да разбереш какво иска да каже без думи. И без това не говореше много. Късно продума, около три годишна, но казваше откъслечни думички. Милена притаяваше страховете си – малка е, като тръгне с децата на градина, ще се отрака и ще започне да говори…
… но стана по-зле. Децата взеха да ѝ се подиграват и тя се сви в себе си. Започна да играе сама, да търси самотни ъгълчета. Промъкваше се там като коте. Какво правеше – не се знаеше. Докато Милена се усети, детето се беше затворило и не искаше или не можеше да говори. Произнасяше кратки изречения с мъчително заекване.
– Какво искаш – дете на учителка – подмятаха съседките. Какво ли искаха да кажат с това? Не че не беше мислила дали не е проявила несправедливост към някое не толкова способно дете, заради което сега нейното собствено страдаше. Прехвърляше на ум децата – кого за какво да изпита и как, че да получи подходяща оценка. И без туй с колежките си говореха основно за учениците си – това беше техният живот – чак додяваха на „другите” хора, с други професии. Не рядко ставаше дума за техните деца, но те с лекота отклоняваха разговора за успеха и подготовката им към други теми, не толкова тревожни като политика, спорт или просто клюки. Върна се към писмените работи. Четеше ги по два-три пъти докато постави оценката. Понякога пишеше повече от самите ученици. Дали някой четеше рецензиите ѝ?
В по-предишни години беше опитвала да си намери друга работа. Много ѝ допадаше редакторската. Кандидатства в едно-две издателства, но я отхвърлиха. Сигурно защото работеше като учителка – традиционно презряна професия. Ако знаеха колко часове от живота си беше прекарала в четене на мъчителни и бездарни работи. Какви купища безумни изречения беше прехвърлила… само да видеше хубав текст, веднага щеше да го разпознае и да му намери място, но ръководителите на издателствата признаваха положителния опит, не отрицателния. Примири се и сега съвестно проверяваше работите на деветокласниците. Все пак някой трябваше да учи децата и това не беше маловажна работа… Замисли се пак за Доротея, дъщеря си. Кръсти я така, защото беше дар от Бога. Зачена я случайно след един купон. Изстъпи се пред баща й сграбчила с последни сили гласа си, за да му съобщи новината. Той рече, че не бил готов за това да бъде баща. Не бил финансово стабилен, имал да работи над себе си, още търсел най-доброто поле за собствена реализация и, с други думи, я остави да се оправя сама. И тя се оправяше. Живееше с Доротея и баба си Милка. Беше я взела при тях след смъртта на майка си. Дядо ѝ беше починал отдавана. Баба й беше отгледала сама майка й, знаеше какво е сама да се бориш с живота си. Старицата беше жилава и се държеше – дребничка, с изправен гръб. Носеше строг траур за дъщеря си. Грижеше се за дома и не допускаше немарливост. Винаги имаше сготвено, а кухнята блестеше от чистота. Само да пуска пералнята не можа да я научи. Баба Милка не признаваше техническия прогрес. Предпочиташе старите изпитани средства, усвоени през дългия й живот и когато Милена я нямаше вкъщи, тайно триеше загорелите тави с пепел или сода, ех, да имаше малко царевични трици, че да видиш тогава! Погаждаха се те трите – всяка с терзанията си и без да говори за тях.
Доротея вече беше във втори клас, пишеше с детски заоблен краснопис. Изреченията ѝ бяха кратки, но добре подредени, все пак дете на учителка е, но мълчеше. Изглежда, че всички започваха да свикват с това. Колежките помагаха с каквото могат, но децата… те са безжалостни – изобретателни мъчители. Тормозеха Доротея при всеки повод.
Милена приключи купчината тетрадки и отново протегна уморения си гръб. Започна да приготвя масата за вечеря. Баба Милка я нямаше. Това беше странно. Тя не обичаше махленските сплетни и не ходеше в градинката под блока, защото не искала, по собствените й думи, да бъде паркова украса. Къде ли се губеше сега? Унесена в мисли, Милена автоматично сгъваше салфетките и подреждаше приборите. Един нож се изплъзна и издрънча о пода. Милена се стресна, а после се усмихна: Нож падна, значи мъж ще дойде! Ха, какъв мъж може да дойде у тях? Бащата на Доротея се беше запилял някъде по градовете, а колегата, който плахо я ухажваше, тя не би поканила вкъщи. Мъж! Освен водопроводчика, за друг не се сещаше. В антрето се чу шум – сигурно баба Милка… Милена излезе да я посрещне. Беше с обичайните си черни дрехи и стегнато кокче на тила, но когато се обърна … Милена веднага разбра, че тази вечер не е като другите. Очите на баба ѝ блестяха. А това на устните червило ли беше?
– Бабо! – изрече подозрително – червило ли виждам?
– Е, чедо, какво пречи малко цвят. Виж каква хубава вечер е навън. Много затворено живееш, Миле. Нямаш ли някои приятели, да поизлезете?
– Бабо!! – не вярваше на ушите си. Живееха самотно – три смели момичета и просто не говореха за това. Какво беше свалило тази преграда?
– Миле – подхвана баба Милка – какво ще кажеш да вземем някои нови мебели? – легло, някое кресло и на мен ми се искат нови перденца в моята стая – бели, с къдрички, а, Миле?
Милена остана като гръмната. Точно баба Милка, която не признаваше никакви нововъведения иска всичко това. Замълча, не бива да насилва нещата, тя сама ще си каже.
– Миле, нали има още кюфтенца? – подхвана баба Милка пак. – Тази салата е малко, направи още!
Милена нищо не каза, само проследи с поглед баба си, която отиде до шкафа и извади още един нож и вилица. Ножът се изплъзна и издрънча о пода. Двете се спогледаха. Баба Милка довърши невъзмутимо и тръгна навън от стаята. Дочуха се стъпки и приглушен говор. След малко тя застана на вратата на трапезарията с поруменели бузи, следвана от симпатичен възрастен господин с бяла, заресана назад коса, мустачки, облечен с бяла риза и костюм.
– Миле – рече баба Милка – това е Георги. Ние искаме да се оженим.
Милена се отпусна полекичка на стола. Новината я изненада, тази нейна баба – юнак е тя, кога е успяла?! Потънала в грижите си, улисана в ежедневието Милена не беше забелязала многото очебийни знаци, че нещо различно става в къщата. Какво пък – мъж дойде! Преодоляха първоначалната неловкост и вечерята премина в спокоен тон на тиха радост.
***
Всяка сутрин, когато Милена и Доротея тръгваха за училището, баба Милка и дядо Георги, както той настояваше да го наричат, ги изпращаха усмихнати. Баба Милка свенливо се улавяше в ръката му. Понякога със сдържана нежност оправяше яката на ризата му, или закопчаваше някое копче. На два-три пъти Милена долавяше края на едно движение в което старите си преплитаха пръстите и бързо ги пускаха, щом някой влезеше в стаята. Гледаха заедно сериалите си, пиеха кафе и говореха за разни дреболии. Това беше любов! Боже, на тяхната възраст! Умилително! Точно на тяхната възраст има нужда от повече любов. От плановете и амбициите на младостта малко е останало. Като прибавиш житейските бури и загуби, човек се превръщаше в отбрулен лист, носен безволно от вятъра. Една късна любов е дар!
Присъствието на дядо Георги се чувстваше осезателно. Без да бърза, с вечната си незапалена цигара увиснала в ъгълчето на устните му, той ходеше из къщата и полекичка потягаше, завиваше, залепяше и прикрепваше разни неща, които отдавана плачеха за ремонт. Като че ли сглобяваше и залепваше собствения им живот. Къщата се подновяваше и светваше под грижливите му ръце. Най-поразителна, обаче, беше промяната у Доротея. Тя като кученце го следваше по петите. Не говореше, но слушаше дългите му обяснения за разликата между болта и гайката, за номерата на ключовете и от къде може да се прекара най-добре кабел. Доротея му се усмихваше с огромните си очи, подаваше му инструмента, който й искаше, а на няколко пъти гордо зави нещо с отвертката!
Една вечер, Милена отново проверявашe тетрадки, дядо Георги се приближи тихо, постави пръст на устните си и й направи знак да го последва. Той я заведе до дрешника, който се намираше в един коридор, разделящ апартамента на две части. Дядо Георги посочи вратата на дрешника и изведнъж Милена чу! От вътре са носеше тих, дрезгав гласец, който напяваше нежна мелодия – непозната! Доротея пееше! Гласът ѝ, грапав и несигурен от дългото мълчание, сега редеше някакъв стих! Боже! Сълзи се затъркаляха по лицето ѝ, а дядо Георги я прегърна бащински през раменете – поплачи си!
Късната любов на баба и дядо изпълни дома с радост, която видимо проблясваше в листата на цветята, в лъснатите брави на вратите, в уханните гостби, които баба Милка приготвяше. Тази любов смекчи строгата линия на бабините Милкини устни. Къщата си отдъхваше след дългите години на сдържано страдание. Радостта, която я пропиваше беше развързала възела в гърлото на Доротея и от там бяха потекли безначалните й песни, които никога до сега не бяха успели да намерят път навън. Милена изпитваше чувство, каквото не познаваше – умиротворение. От това всичките ѝ грижи изглеждаха незначителни. Какво като живееше без мъж в живота си и не си намираше друга работа. Презрението и уж шеговитите подмятания за професията й вече не можеха да я одраскат. В нея се надигаше сила, която я правеше спокойна, овладяна. Страхът за детето й отстъпи пред тази радост. Душата ѝ пееше заедно със завърналия се глас на Доротея. Нищо повече не й трябваше, освен да знае, че детето ѝ е превъзмогнало бариерата на мълчанието, първа от многото крачки в живота му. Едва сега осъзнаваше, че именно тя беше препречвала всякакви други планове; че трудностите имат стъпаловиден характер и не можеш да продължиш нататък, ако се опитваш да ги прескачаш. Без да дава определения, Милена се наслаждаваше на усещането за лекота. Замаяните ѝ очи видяха по-ясно света – той беше прекрасен, изпълнен с любов и звуци. Какво пък, тя тръсна тетрадките на една страна. Като не четат рецензиите, тя ще напише нещо, което не влиза в задълженията й и не задължава учениците да го четат. Тя ще напише нещо, което хората ще четат защото харесват думите и чуждите истории не им се струват дотегливи. Милена отвори компютъра, на него се редактира по лесно, натисна бутона за главните букви и написа на един дъх:
ТЕ ТРИТЕ.

Таня Цонева

Вижте още:

Беше Животът

Всичко, което трябва да знам, съм го научил от детската градина

Десетте заповеди на Ошо

Дилемата на Сократ за човека и роба

Правила на живота от Алиса в страната на чудесата

Приказка за ненужната саможертва

Да танцуваме танго, любов моя

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s