Мисъл на деня

PassengerЕдна жена трябвало да прекара няколко часа на едно летище, за да изчака полета си. Тя си купила книга и пакет бисквити. Докато четяла до нея седнал млад мъж.

Той протегнал ръка и без да се срамува, започнал да взема бисквитки от пакетчето, стоящо между тях. Една след друга те изчезвали в устата му.

Жената решила да не му прави забележка, но започнала да вади бисквитки и да ги яде с неговото темпо. По едно време тя си помислоили:

,,- Ако не бях толкова възпитана и образована, досега да съм зашлевила господинчото.“

Всеки път, когато си вземала бисквитка и мъжът правел същото. Погледите им постоянно се засичали и когато в пакетчето останала една бисквитка, жената се зачудила, как ли ще постъпи безсрамникът сега.

Младежът взел последната бисквитка, разчупил я на две и й подал едната половинка.

Тя рязко взела сладката и си казала на ум:

,,- Колко невъзпитан тип. Колко неблагодарен. Дори не ми благодари!“

Скоро жената чула обявяването на полета си и с облекчение се отправила към обявения изход без да се обръща назад.

След като се качила в самолета и седнала, тя отворила чантата си, за да извади книгата и каква била изненада ѝ като видяла пакетче бисквити, невинно лежащo в дъното на собствената й чанта.

– Боже мой, ако моите бисквити са тук, значи онези бисквити, които изядохме са били негови и той е разделили всичко с мен поравно.

Било прекалено късно да се извинява, да благодари. Останала ѝ само мъката да признае, че всъщност невъзпитаният и безсрамен крадец е тя, а не този, който тя заклеймявала през цялото време на летището.

Колко пъти в живота ни се е случвало да сме сигурни, че нещо е станало по определен начин, а да се окаже, че изобщо не е било така.

Нека помислим два пъти преди да съдим другите.

Нека преди да се усъмним в тях и да мислим лошо да се огледаме в себе си.

Джериес Авад

Advertisements

5 thoughts on “Мисъл на деня

  1. Изненада! Важи поговорката! Първо брой до 10 и след това режи! Браво на момчето! Истински кавалер!

    Like

  2. Тази история повече ми харесва във варианта на Дъглас Адамс в „Сьомгата на съмнението“:

    Бисквитите

    Това се случи с действителна личност и действителната личност съм аз. Бях на гарата. Беше април 1976-а в Кеймбридж, Великобритания. Бях подранил за влака. Не бях прочел правилно разписанието. Купих си вестник с кръстословица, кафе и кутия бисквити. Седнах на една маса. Много ви моля, представете си сцената. Много е важно да си я представите с всички подробности. Ето ги масата, вестникът, чашата с кафе и кутията с бисквити. Ето го и човекът от другата страна на масата, съвсем обикновен мъж с костюм и куфарче. Изобщо нямаше вид на човек, който ще извърши странна постъпка. Но той извърши следното: изведнъж се наведе напред, взе кутията с бисквити, отвори я, извади една бисквита и я изяде.

    Ето това е нещо, с което, бих казал, британците се справят много трудно. В наследствеността, семейната среда и обучението ни няма нищо, което да ни научи как да се справим с някой, който посред бял ден ти яде бисквитите. Предполагам се досещате какво щеше да стане, ако това се беше случило в южен Лос Анжелес. Стрелба, хеликоптери, Си Ен Ен, знаете как става… Но в крайна сметка направих онова, което би направил всеки англичанин с неблагороден произход: игнорирах го. И се зачетох във вестника, отпих глътка кафе, опитах се да разбера нещо от статията, не разбрах нищо и си помислих: „Ами сега какво ще правя?“

    В крайна сметка го измислих: „Нищо. Ще се наложи да го преглътна“ и с всичка сила се опитах да не забележа факта, че кутията вече е мистериозно отворена. Взех си една бисквита. Реших: „Това ще го постави на мястото му“. Но това не го постави на мястото му, защото само след секунда той го направи отново. Взе си още една бисквита. След като не го бях споменал първия път, сега повдигането на въпроса ми се стори още по трудно. „Извинете ме, нямаше как да не забележа…“ Искам да кажа, че не става.

    Така изядохме целия пакет. Като казвам „целия“, имам предвид, че вътре имаше не повече от осем бисквити, но изяждането им продължи сякаш цял живот. Той вземаше една, аз вземах една, той вземаше една, аз вземах една. След като ги свършихме, той стана и си тръгна. Е, разменихме си многозначителни погледи и той си тръгна, а аз въздъхнах с облекчение и се успокоих.

    Влакът ми пристигаше всеки момент и аз отместих недопитото си кафе, изправих се, събрах вестника и видях под него моите бисквити. Любимият ми момент от цялата история е, че през последния четвърт век из Англия броди един съвършено нормален човек, който може да ви разкаже съвсем същата история, само че без поантата накрая.

    Из реч, произнесена пред „Ембедид Систъмс“, 2001

    Like

  3. Подобна случка съм чувал, че се случвала в студентския стол на Търново между българин и алжирец, но вместо бисквитки в основата е тройка кебапчета. Не съм сигурен коя е по-привлекателна за българите, но извода е един и същ – колкото повече мислиш, че даваш – толкова повече получаваш!

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s